Беше едно време, в което истинските думи липсваха.Хората,които можеха да ги изрекат мълчаха.Прекалено тихо бе ,за да е истинско усещането за пустота.Но пустинята я имаше.Целият хоризонт беше запълнен с тази неуравновесена безкрайност.Всичко наоколо потъваше в Нищото.Празнотата и безкрайността се сливаха в една безгранична траектория,която не можеше да обхванеш с поглед,но спокойно можеше да се удавиш в самотата й.Щеше ли да завали? Пустинята имаше нужда от безкраен дъжд,а небосклона неистово жадуваше за гръмотевична буря!